Детайли

Създадена на 27 Март 2020

Детайли

Създадена на 26 Март 2020

Стоя и мисля си аз,

трябва ли да съм в час?

Всяка сутрин телефонът звъни –

хайде, ставай – офлайн си.

Вместо да стоя и да скучая,

онлайн уча все едно съм в рая.

Но тогава се замислям аз –

сега ако можех, нямаше да съм в нас.

Ала затворена под карантина съм тук,

чакайки да чуя веселия звук:

„Вирус вече няма! Свободни сте да излизате -

без забрана!“

Виктория Боева, VIII^б клас

Детайли

Създадена на 24 Март 2020

Йоанна Тачкова Георгиева /12а клас/ беше класирана на първо място в Националния ученически журналистически конкурс "Григор Попов" в категорията Очерк за очерка "Любовта, без която не можем".

Любовта, без която не можем

/очерк/

 Има истории, които си струва да бъдат разказани. Аз винаги съм обичала любовните истории, но не онези сладникавите, клиширани и преувеличени, а истинските, неподправените - онези, в които има толкова много искрени емоции и скъпи спомени.

 Лично аз познавам историята за любовта на двама души, за които „докато смъртта ни раздели“ не са просто празни приказки, а клетва до живот. История, по-красива от всяка друга, за която съм чела и слушала. История,  която ми е любима. Това е историята за любовта на моите прадядо и прабаба – Димитър и Лалка.

 Лалка Трифонова Тодорова е трябвало да се бори, за да оцелее, буквално от първата глътка въздух, която поема, идвайки на този свят. Това, което със сигурност трябва да се отбележи за нея е, че има две рождени дати – 03.11.1932г. и 29.11.1932г. Странно, но факт! В деня, в който се е родила-трети ноември, акушерката, която е поела грижите за нея, я е изкъпала с ледено студена вода – дали по грешка, или не – не се знае и до ден днешен. Новороденото момиченце  се  разболява от пневмония. Шансовете да оживее и седмица били минимални. Но напук на всичко тя преживява първата седмица от живота си и близо месец след раждането си – на 29 ноември- официално е записана в регистрите и вече 87 години е тук, с нас. Основното си образование получава в родното село Сломер, а след това две години учи в близкото село Карайсен. Средното си образование завършва с отличен успех през 1950 година в гимназията в град Павликени. Тъй като семейството не е много заможно и не може да си позволи да я изучи, тя трябвало да започне да работи. Става писарка в кметството на родното си село. След малко повече от година в кметството се получава писмо от тогавашния Пощенски институт в град София, че поради непопълнен брой студенти е насрочен допълнителен прием. Тя кандидатства и е приета в специалността „Слаботокова техника“. Учи на пълна държавна издръжка. Разпределена е на стаж в град Севлиево за един месец. След завършване на института сключва петгодишен договор с тогавашното Министерство на пощите, като първоначално работи в град Омуртаг, а по-късно се премества в Павликени. Ръководител е на радиовъзела в града, а три години по-късно се премества в отдела по Високочестотни телефонни уредби, където работи до края на своя трудов стаж. Добре позната е на хората в града с това, че е и говорител в местното радио. По-възрастните хора от града, а и децата на някои от тях все още си я спомнят и я уважават.

 В един мразовит 9-ти февруари през далечната 1927 година в село Камен се ражда Димитър Илиев Димитров. Семейството му е се занимавало със земеделие и било заможно, а истории за това колко голяма и красива къща са имали съм слушала лично от неговата дъщеря – моята баба Пролетинка, която е прекарала в нея най-хубавите години от своя живот – детството. За жалост, аз не познавам дядо Митко, тъй като той е починал много преди да се родя, но прабаба неведнъж ми е разказвала за това какъв прекрасен човек е бил той. Моята майка, неговата първа внучка, винаги го е описвала като строен, едър мъж, нито пълен, нито слаб – идеално сложен, с фини кости, дълги пръсти и много красиви черти. Неговият житейски път започва от родното село, където се ражда като трето дете на семейството – той има още три сестри.  Завършва гимназия и след това, по тогавашните закони, отива в казарма. След войниклъка заминава да работи за електроснабдяването на няколко бургаски села, но скоро се завръща в родния край. В Горна Оряховица работи в ремонтна група за поддръжка и ремонт на електромрежата на район Горна Оряховица. През лятото на 1953 година е командирован заедно с ремонтната група в град Павликени, където трябва да извършат ремонт на електромрежата на града. И точно тогава започва всичко!

 Баба Лалка и дядо Митко се запознават през това лято съвсем случайно и  между тях мигновено пламва искрата на любовта. През 1954 година се женят, а година по-късно се ражда първата им дъщеря – моята баба Пролетинка, а през 1958 – нейната сестра Еленка. Двамата  полагат огромни грижи за възпитанието на своите дъщери – учат ги да бъдат любезни, да помагат вкъщи и им дават образование. И до ден днешен баба Лалка не спира да повтаря колко всеотдаен е бил дядо Митко като баща и колко много ѝ е помогнал да отгледа и възпита две прекрасни дъщери. Тя си спомня за всяка една от 34-те години, които е прекарала с него – за това как построяват сами своя дом, за първия семеен автомобил, за всички места, на които са отишли заедно и за всички щастливи и тъжни моменти.

 През зимата на 1988 година дядо Митко постъпва в болница, защото може да получи карта за лечение на дископатия, само ако лежи известно време в болнично заведение. Затова там престоява няколко дни. Всяка сутрин баба Лалка е ставала рано-рано, за да му занесе храна, а дори си спомня, че веднъж отишла с един от трите им правнуци. Сутринта на 05.02.1988г. баба Лалка получава обаждане от болницата – трябва да отиде възможно най-бързо. По пътя тя усеща, че нещо може би се е случило с нейния Митко. Когато пристига в болницата, тя научава, че любимият ѝ съпруг, спътник в живота и най-добър приятел е починал през нощта. Баба Лалка не знаела как да реагира, защото дядо Митко постъпил в болницата без никакви оплаквания за това, от което се установява, че е починал. Оказва се, че предната вечер се е освободило едно легло в стаята, където е бил дядо Митко, и той е бил преместен на него. Човекът, който е лежал на него, е имал тежки сърдечни проблеми. Медицинската сестра, поела нощното дежурство, не разбрала, че тежкоболният човек е преместен в друга болница. Решава, че дядо Митко е болният с увреденото сърце, и започва да му влива лекарството, което са давали на напусналия пациент. Дядо Митко почива през нощта в огромни мъки и страдания. Опитва се да извика дежурната сестра, но силите го напускат, преди да успее да потърси помощ.

 Баба Лалка овдовява на 56 години. От онзи фатален за цялото семейство ден, та чак до днес, тя никога не си и помисля да даде любовта си на другиго освен на своите деца, внуци и правнуци. Баба Лалка си остава вярна на своя съпруг до последния му дъх и след това – не защото се е притеснявала от хорското мнение, а защото любовта ѝ към него е по-силна от всичко. Днес, 32 години по-късно, тя все още разказва с толкова много любов и топлина за моментите, които са прекарали заедно.

 Ето това е една прекрасна история –за любовта, а и за живота. В нея има толкова много уроци, които човек може да научи – колко кратко е отреденото ни време на земята, за любовта, която даваме и получаваме, за нещата, които ни правят истински щастливи, за изборите, които правим, за семейството, топлината, отношенията между хората и всички истински важни неща в живота.

Йоанна Тачкова Георгиева, гр. Павликени, Средно училище „Бачо Киро”,XII „а” клас

ръководител: Стела Тунчева – старши учител по български език и литература

Детайли

Създадена на 21 Март 2020